Трамвайада (или как (не) стигам до работа сутрин)
Аз тренирам супер спорт –
ползвам градския транспорт!
Сутрин рано най-обичам
след трамваите да тичам.
Á съм некой изловил,
á съм трижди съжалил,
че в носа ме блъска бясно
туй ухание прекрасно
на народните тела,
прекалили вечерта
с вино, чесън и ракия
и с не-знам-каква туршия.
Хем е тясно, хем е жега,
хем накриво всеки гледа.
Ватманката благославя –
чак стъклата изчервява,
с неочаквана спирачка
изненадва свойта плячка,
уплътнява редовете
и сплотява гласовете
на народния протест
за достойнство и за чест.
Единението, жалко,
продължава твърде малко,
че качил се е „Контрол” –
страховит като Монгол.
Той морето от глави
по библейски раздвои.
Дават кой каквото има
карти „градски…”, карти „Прима”,
кой билетче, кой пари –
всеки бърза да дари,
че не им се слиза май
от трамваения рай.
Между лакът и седалка,
свряна като закачалка,
свойта спирка дебна аз
и потя се до несвяст.
Май финишът е наблизо,
ала как оттук се слиза?
„Извинете” и „Простете”,
„Моля, път ми направете” -
тънат в глухото ухо
на народното телó.
Бутам, ръчкам и напирам,
гражданството скандал'зирам,
до заветната врата
пъна да се добера.
Глас съчувствен се обажда
и наставнически казва:
„Де ръгнá, девойко мила –
с толкоз зор си се качила,
повози се още малко,
инак за борбата – жалко!”
Без обувка, но с полата!,
пооскубана в главата
и с чадър за бой готов
сипвам се на „Пирогов”.
Пораженията – слаби,
с дрехите - късмет извадих!
И се чувствам шампион,
победил във маратон,
а пък „бойният” ми дух
тропка, скача като луд.
Как в таквоз разположение
и високо настроение
да се тикна зад бюрото
да се дзверя във окото
на монитора ми прашен.
Бунтът вътрешен е страшен!
И краченцата добри
ме отвеждат по-встрани
от лика на „Тетрагона”
и от шапки и пагони.
Работата „генерална”,
„щабна”, още „гениална”
някой друг път ще възпея –
туй е друга „Одисея”!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Росица Всички права запазени
