ТУШ

... на пясъчника с кофичка, с лопатка от детството животът ме душѝ,

и – сякаш подир смъртоносна хватка, потънал съм в батака до уши,

с безмълвен вик – напъхан нож в кания, си изпровождам птиците на юг,

и глътчицата въздух, дето пия, мирише на разпран чувал с боклук,

нима градихме мъртви Атлантиди – да ги тарашат властните крадци? –

и нийде взорът светлинка не види, и цял живот вървим подир слепци,

нима светът закърмен е с омраза, в пустиня стадо кой пастир пладни? –

щом майчицата родна ме заряза, какви ли идат бъдните ми дни,

под леденото слънце на Всемира, оплакана в прощалния ми стих,

България – за ужас мой! – умира по гръб върху световния тепих.