ТУШ
... на пясъчника с кофичка, с лопатка от детството животът ме душѝ,
и – сякаш подир смъртоносна хватка, потънал съм в батака до уши,
с безмълвен вик – напъхан нож в кания, си изпровождам птиците на юг,
и глътчицата въздух, дето пия, мирише на разпран чувал с боклук,
нима градихме мъртви Атлантиди – да ги тарашат властните крадци? –
и нийде взорът светлинка не види, и цял живот вървим подир слепци,
нима светът закърмен е с омраза, в пустиня стадо кой пастир пладни? –
щом майчицата родна ме заряза, какви ли идат бъдните ми дни,
под леденото слънце на Всемира, оплакана в прощалния ми стих,
България – за ужас мой! – умира по гръб върху световния тепих.