Тъга
В очите ти блестеше ярката луна,
тъй нежна, обаятелна, красива...
Разпръскваше тя мрака във нощта.
Събуждаше, обаче...
само сенки уродливи...
Жадувах аз на истинската светлина,
лъчите, сгряващи сърцето,
извиращи от Слънцето на Любовта...
Жадувах да докосна с тях небето.
На тъмнината плътната завеса се раздираше
от твоето присъствие,
от което толкова дълго и болезнено ме лишаваше...
А споменът за това, което не се случи,
много, много трудно ще мога да забравя...
Аз имам доста ярки спомени от нашето бъдеще,
което остана в миналото преди да стане реалност...
Спомени, които не се състояха,
но оставиха в мен незаличими следи...
Спомени, които се превърнаха в неземна болка,
а трябваше да ме дарят с неземна радост...
Неземни спомени...
Извиращи от неземните ти очи,
Очи... в които блестеше ярката луна...!
Не спирам да копнея за небето,
Където царството на Любовта
е победило болката в сърцето...
Отряза бавно моите крила...
Мечтите ми обаче,
... те са вечно живи
и с тяхна помощ ще летя
към светове неземни и красиви.
Там ще намеря, вярвам,
Любовта!
А твоят глас още дълго ще звучи в сърцето ми...
Както и стъпките ти зад моята врата...
Но най-трудно ще забравя
тишината след теб, когато си тръгваше всеки път...
Тишина, премесена с болка...
Тишина...
( На Петя, на която исках да подаря живота си)
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Станислав Камберов Всички права запазени
