Сред проклятия,

заплахи страховити,

пошлост и омрази,

сред руините

на замъци от пясък,

сред фанфарни

обещания за вечности

и тъжни листопади,

едно лице,

останало без име,

съня ми осветява

като древна фреска,

напукана от времето.

Една охулена любов,

която можеше да е последна,

в околоплодните води

на тишината,

преди да се роди,

във тъмното се свива

обратно до зародиш,

който някога

дали ще се роди

не зная.

Оставам

сляпа,

луда,

чакаща.

А можех да се смея.

Някога.