Върни се, желан шанс мой,
или остави ме във вечен покой.
Със луди пръсти аз сгреших
и отровата доброволно изпих.
Сякаш беше вчера.
Жестоки спомени просветват в моята глава.
Всяка сутрин, обед и след вечеря
плача за далечната прошка една.
Сълзите горещи през нощта
мокрят възглавницата мека,
сякаш единствена в света,
не намирам мъничко утеха.
Телефонът пак и пак звъни...
Вдигам със спокоен и усмихнат глас,
но след тежките думи едни,
затварям, ревейки на глас.
Вината дълго ще живее в мен,
като сгрешила самотна вдовица.
Сякаш безкрайно ще съм в плен
на жестокосърдечната кралица.
Сълзите стичат се безспирни,
а вече спомените избледняват.
Как от онзи ден безгрижен
душите тихо, скрито страдат.
Елате пак със лудото пиянство,
стопили в мен най-тягостния скреж.
В забрава, тръпнеща, налейте постоянство,
в жадувания стръвен свят копнеж.
И трябва всичко да забравя,
да потъна пак в сълзи.
Приятели, как мога всичко да поправя,
без така жестоко да боли?
© Силвия Стамова Всички права запазени
Тънката граница между нередното и грешното е точно забравата!
Хубав стих! Поздрав!