Тънката граница между нередното и грешното

Върни се, желан шанс мой,

или остави ме във вечен покой.

Със луди пръсти аз сгреших

и отровата доброволно изпих.

Сякаш беше вчера.

Жестоки спомени просветват в моята глава.

Всяка сутрин, обед и след вечеря

плача за далечната прошка една.

Сълзите горещи през нощта

мокрят възглавницата мека,

сякаш единствена в света,

не намирам мъничко утеха.

Телефонът пак и пак звъни...

Вдигам със спокоен и усмихнат глас,

но след тежките думи едни,

затварям, ревейки на глас.

Вината дълго ще живее в мен,

като сгрешила самотна вдовица.

Сякаш безкрайно ще съм в плен

на жестокосърдечната кралица.

Сълзите стичат се безспирни,

а вече спомените избледняват.

Как от онзи ден безгрижен

душите тихо, скрито страдат.

Елате пак със лудото пиянство,

стопили в мен най-тягостния скреж.

В забрава, тръпнеща, налейте постоянство,

в жадувания стръвен свят копнеж.

И трябва всичко да забравя,

да потъна пак в сълзи.

Приятели, как мога всичко да поправя,

без така жестоко да боли?