Убиваха огъня...
Затъжих се за тебе, пуста Стихийо!
Къде са ти буйните, бесни огньове?!
(по пладне ги гонеха с черна магия,
а нощем раздираха с кървави стонове.)
Затъжих се за тебе, пуста Стихийо!
Къде ти е белият плач от софрата?
Къде ти е виното? Нощвите?
В които замесваше хляб - за разплата.
Къде си, Стихийо?! Кълнеш ли ги?!
Тез, дето те сочеха с пръсти зад ъгъла,
сега се избиват за огъня,
сега те жадуват до болка. Не чуваш ли?
Разпитват за тебе, Стихийчице!
И просят за твойте, вечните чувства.
Калта им е повечко в шепите.
Очите им веч не са същите.
...
А пустата, луда Стихия
тъчеше лица от косите си.
Лицата, безоки, не плачеха.
Убиваха огъня. Дишайки.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Йоанна Маринова Всички права запазени
