Убиваха огъня...
Затъжих се за тебе, пуста Стихийо!
Къде са ти буйните, бесни огньове?!
(по пладне ги гонеха с черна магия,
а нощем раздираха с кървави стонове.)
Затъжих се за тебе, пуста Стихийо!
Къде ти е белият плач от софрата?
Къде ти е виното? Нощвите?
В които замесваше хляб - за разплата.
Къде си, Стихийо?! Кълнеш ли ги?!
Тез, дето те сочеха с пръсти зад ъгъла,
сега се избиват за огъня,
сега те жадуват до болка. Не чуваш ли?
Разпитват за тебе, Стихийчице!
И просят за твойте, вечните чувства.
Калта им е повечко в шепите.
Очите им веч не са същите.
...
А пустата, луда Стихия
тъчеше лица от косите си.
Лицата, безоки, не плачеха.
Убиваха огъня. Дишайки.
© Йоанна Маринова All rights reserved.
