Угаснаха искрите
* * *
Угасна искрата в очите ми,
угасна, отдавна не тлее,
и тягостни станаха дните ми,
трудно със теб се живее...
Няма го вече поривът - тръпката,
с която гледах те в здрача,
когато мъка засядаше в глътката,
когато се радвах и... плачех!...
Усещам се хладен и леко претръпнал,
нещо във мен е разкъсано,
скалата я няма, на която бях стъпнал
и гонех мечтите нахъсано...
И зейнала пропаст... между ни - голяма,
и "вятърът" вее из стаята,
всеки самичък е, а всъщност сме двамата,
и няма я вече... омаята !...
Прибирам багажа - целувка и сбогом,
и тръгвам надолу по стълбите,
аз зная сега, че плюеш по Бога,
вървя и стиснал съм зъбите...
Сега си седнала - цигара в ръка,
боли душата - сълзите потичат...
Сбогом, "приятелко" - по-добре е така,
щом сърцата... спрат да обичат...
* * *
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Желязков Всички права запазени
