Умна девойка
Някъде, някога, много отдавна, преди хиляда лета –
в дивна, далечна и непозната, приказна, малка страна
скромно живеела в къщица бедна, чудно красива мома,
в двора си гледала тя за разтуха свежи, уханни цветя.
Имала също приятели верни – куче, котак и петел,
а пък в обора тревица си хрупкал с бяла брадица козел.
Тъй си минавали дните безгрижно, ала не щеш ли веднъж
там се отбил със своята свита най-знатният в кралството мъж.
Кралят поискал студена водица, от стомната жадно отпил,
смаян погледнал самата девица и после в миг промълвил:
„Хубост такава до днес не съм срещал, жива и здрава бъди!
Искам в двореца на гости да дойдеш, ала добре запомни!
Нито облечена, нито съблечена, нито пешком, ни на кон,
спазиш ли всичко, кралица ще станеш – думата ми е закон!
И още нещо трябва да знаеш, решиш ли да дойдеш при мен:
Яви се тогава, когато отвънка не е нито нощ, нито ден,
в къщи не влизай, навън не оставай, подарък недей ми носи,
но с празни ръце не се появавай! На гостенин туй не върви!”
Смирено девойката свела очи, кимнала леко с глава
и отговорила с поклон до земи „Кралю, ще изпълня това!”
Много ли, малко ли време изтекло, но ето настъпил мигът –
решила девойката обета да спази и се пригласила за път.
Купила скъсана мрежа рибарска, козела със себе си взела,
стиснала в малката шепа врабче и с Бога в сърцето поела.
След няколко дена видяла двореца, от слънцето ярко огрян,
набързо тя своите дрехи свалила, обвила моминския стан
със старата скъсана мрежа рибарска, а после поспряла за миг,
докато Луната със тяло закрила на Слънцето светлия лик.
Възседнала леко козела брадати, но стигала пътя с нозе,
прекрачила смело кралските порти, с врабчето в свойте ръце.
Докрай изненадан посрещнал я кралят. Направила тя реверанс,
а кралската свита от нейните думи, застинала като във транс:
„Пристигнах в двореца тогава, когато, не е нито нощ, нито ден,
а моето тяло съвсем не е голо, макар и без дрехи по мен…,
дойдох Ви на гости, но кралския праг прекрачих с единия крак,
не яздих на кон, но не бях и пеша – дори и в това не греша,
подарък не нося, но и с празни ръце не съм се явила пред Вас
ето вземете от мене сега, туй що донесох Ви аз.”
Длани разтворила и в този миг врабецът от там излетял.
Кралят дълбоко бил впечатлен и искрено се засмял:
„Всъщност отново бях надхитрен – явно освен красота,
Бог ти е дал ум съвършен – затуй ще ми станеш жена!”
И вдигнали сватба за чудо и приказ – имало гости безчет.
После ли? После живели щастливо дълги години наред…
Любомир Попов
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Любомир Попов Всички права запазени
