abandoned_girl (Петя Терзийска)
115 121
25.10.2006 г., 13:26 ч.

UnTiTlEd 

  Поезия
550 0 6
Животът отнема последната сила.
Дали имам още във мене, не знам.
Частичка надежда във себе си скрила,
аз пазя до болка последния плам.
Душата във рани и те не зарастват.
Сърцето трепери от болка и страх.
И детството топло в зла зима прерастна.
През студ и жарава дотук оцелях...
Усещам, че нещо във мене се срива.
И чувам аз думи, кънтящи във мен.
Усещам, че бавно това ме убива,
изпитвам аз страх от новия ден...
Когато очите си нощем затворя,
изпитвам единствено малка утеха...
Докога ли ще мога аз да се боря...
Няма вече надежда... Кога ми я взеха?!?!?!
Миналото още в мен живее.
Настоящето ми... То така ме ужасява...
Бъдещето някъде далеч бледнее...
Сънят и болката - това ли ми остава?
Сивото слънце грее навън.
Луната болнава изгубва се в мен.
Сънят във реалност и реалност във сън,
нощта е красива, но не всеки ден...
Пред мен се жълтеят хиляди есени.
Изпъстрени, странни, наситени с дъх.
Листата играят, танцуват унесени.
Тъй нежни и чисти, със ангелски лъх.
Животът е дупка, черна, дълбока.
А ние сме просто във вечен капан.
Забързани, зли, вървим без посока,
но има надежда, някъде там...

© Петя Терзийска Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??