Вятър лудешки затича по улиците,

Хората се изпокриха – всичките.

От прозореца,сив и блед, се вижда ураганът.

Някъде отвисоко закрещя зловещо гарванът.

И се чуват уплашените викове на децата…

Навсякъде царят страхът, адът и мъката…

Къде се губиш, човече?

Да те няма навънка вече!

Дебне мощният ураган, готов да убива…

Прегръдки загубени, хора погубени под природата дива.

Когато си сам, ти си загубен завинаги.

Когато си с друг рискът е по-голям – винаги!

Спри! Затаи дъх… Мракът поглъща небето...

В този тягостен час хората се спасяват и ето –

Гръмотевица с удар поваля немощен дядка.

В гърч, потресен, той се бори със сила рядка!

 Кошмар е животът в този ден…

Рай е сънят, където ти си до мен!

Няма ли край това природно безумие!?

Да накара небето и огненото слънце да се разкрие.

Но няма ли тоз ураган да престане!?

За да може да се изпълни и нашето горещо желание.

Хората бягат в опит за бягство,

Но малко разбират думата “братство” -

И ето, разделени, ураганът ги погубва,

Един по един от земята отскубва.

Ах, тоз ураган май никога няма да спре!

Той вече е част от нашето битие…

И в битка заедно, кръв се пролива,

А земята  с леден дъжд се покрива!

Белезите от урагана душата на човека пронизва

И лошите спомени от тоз ден всеки сам си нанизва…

Така силно боли от урагана развихрил се тогава

Но историята цяла трябва да се познава!

И тъй – свидетели сме на една тъжна сцена,

В която най-важното е надеждата свещена.

Без проблясъка на лъча светлина 

Сега нямаше като по чудо  да чувстваме топлина!

И се появиха звездите, проблясващи в нощта…

А Хората се успокояват и се греят край пещта.