Урок
Вървял мъдрецът в планината,
нарамил раница от дни,
обрулен от житейски вятър
с нозе, издрани от скали...
Задъхан, Пътя негов следвал
един замислен пилигрим
и колкото денят напредвал,
изгубвал свежия си грим...
Учителю, прости, кажи ми -
защо по трудното вървим,
изнемощявам, нямам сили
и не говорим, а мълчим?
Какъв е смисълът да гоним
уроците на вечността –
нима душата мисли рони
за чаша вкусна суета?
Приятелю, поспри, послушай
как славей пее в утринта,
ако замлъкнеш, и тревата
ще ти разкаже за света...
От мен помни едно – Не спирай,
дори словесният камшик
гърба ти с огън да съдира
и вярвай – обичта е щит,
усмивката е свободата,
в която ще намериш лек
за разгневилия се вятър –
и не желай ти път по-мек...
Щом стигнеш в себе си – поспри се
и се запитай – Кой съм аз? -
един артист с билет на зрител
в костюма от човешка страст...
Един творец на много грешки,
решил нагоре да върви -
върхът със мълнии посреща
сред бури, дъждове, мъгли...
Не спирай, в стъпките се учиш -
на изпит да си и пред Бог –
не се страхувай, всяка случка
урок е в земния живот...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Михаил Цветански Всички права запазени
