Усмихвам се
Навън така е мрачно, денят е уморен
от сивите въздишки на небето.
Студът, със пръсти вкочанен,
на капки сякаш се процежда.
Шумят коли, забързано пухтят
и по асфалта следи от ежедневие
издраскват, и назъбено свистят,
нанякъде в стрели от път поели.
Дори и хора няма в този град,
да шепнат, да се смеят и говорят.
Надничам през пердето - моят свят
е тъй различен от видимото за окото.
Във него ми нашепват ветрове.
С китарата на Армик ме отвеждат
към недостигнати от мене брегове
и моето лице усмихват.
Във такта на туптящото сърце
премятат мислите ми и потръпвам.
Светът е бял, и чист, като дете,
и аз към него с приказка поемам.
За топлина, любов, за светлина.
За обич, що зад ъгъла не свършва.
И нереален да е моят свят,
от сивотата ме отвежда.
Усмихвам се, усмивката е знак,
че мога с радост да ви кажа,
животът е прекрасен и е кратък.
Затова го изживейте до "без остатък"!
Така живея го и аз, така обичам и се смея.
И дишам с всяка глътка топлина -
трептение, и чувствам, че живея.
Какво, че мрачно е навън.
Усмихвам се и знам, ще оцелея.
Djein_Ear 11.03.2010
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
