В криза...
Отново в депресия започвам да изпадам,
отново се завръща желанието ми да бягам.
Понякога толкова се страхувам от мен самата
и от странните мисли, раждащи ми се в главата.
Чувствам, че душата ми иска да лети,
но на пътя и има прегради и стени,
сякаш е вързана в усмирителна риза,
мамка му, отново изпадам в криза!
Няма ли кой над мен да се смили,
върнете ми сърцето и предишните мечти.
Парче по парче ще си ги сглобя
и нови надежди в тях ще възродя.
Не искам към бръснарското ножче отново да посягам
и за пореден път с окървавени китки да си лягам...
Някой ден просто тихичко в ъгъла ще се свия
и наистина дълбоко ще го забия...
Може би това е моята коварна съдба,
да умра, за да спася бедната си душа,
тогава сигурно ще се научи да лети,
а мене няма толкова да ме боли.
П.С. Това стихотворение го написах, когато бях тъжна и отчаяна. Някои от нещата са верни и наистина ги мисля, но по-скоро го написах импулсивно, без да се замислям.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Насето Всички права запазени
