В купата сено
Двама с тебе мечтаем Париж
и в ума си преплуваме Сена.
Виж, Сорбоната, тъжна е, виж,
от очите ни плахи ранена.
С теб пресичаме Шанз-Елизе,
там, под кестена стар, и сме други,
с уморени и плахи нозе,
с жаден поглед на просяци влюбени.
И говорят на френски французите.
Ние ганьовски някак се пулим.
Отброяваме евро... до нулата.
Без да знаем, че скъпо ни струва.
Мона Лиза ни гледа усмихнато,
под мустак. Колко още ще губим?
Наш'то село ни чака притихнало -
та в купата сено да се любим
и в мравуняка, стоплен от жегата,
под липата на татко голяма.
Да ядосаме чичкото с гегата,
че овца ни една не остана.
Да замеряме с трепет светулките,
по полята на дядо за оран.
Да ни свири щуреца с цигулката,
побеснял от различния огън,
дето само сърцето на Българин
е достоен такъв да го носи.
Да бълнува Париж наш'те бързеи
и реки, и поля златокоси.
А пък ние от нямане никои,
няма вече какво да изгубим.
До Париж и обратно поскитали,
ще си дойдем у нас... Да се любим.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Николина Милева Всички права запазени
