В позлатена клетка...
В позлатена клетка,
душата ми затворена
и днес е тъжна,
неразбрана, сама.
Ухае някъде люляк разцъфал,
пчелите работливи
събират своя нектар.
Южният вятър
цветята нежно гали,
дочува се далечен,
безгрижен детски смях.
Небето е чисто
като планински кристал.
Ято волни птици
танцуват в синевата
и приятелски ми махат
с бялите си, силни крила.
Как ми се иска още в този миг,
с тях волно и аз да полетя
и да се върна пак при планината
...Да се завърна пак, при корена си стар...
Някога изоставих моята свобода.
Избрах си позлатена, лъскава клетка.
Бих я заменила щедро сега
за къстче синьо небе, без решетки.
С в о б о д а, с в о б о д а
колко жестоко късно видях
твоята истинска стойност.
Със затворена в клетка душа-
тъжна, чужда, неразбрана,
без приятелска ръка.
...Без щедро рамо...
Сега оцених и разбрах
защо за тебе с в о б о д а,
толкова човешка кръв
до днес се е проляла.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Пепа Деличева Всички права запазени
