В празната къща
на моите родители
У дома се завръщам. Лозниците с грозде надвиснало
ме погалват лениво. Съвсем буренясал е дворът.
Закъснях!... И умирам от глад! Но за мен си помислил -
превъзходен е Твоят сладкиш от смокини и орехи!
Тишината, сгъстена и топла, размесена с мрака,
по стените пълзи и се взира в портретите прашни.
Ах, как искам да звънне на мама гласът! Котаракът
да замърка. Баща ми, с цигара в ръка, да прокашля…
Остарявам… На възраст, прехвърлила твоята, мамо!
Но се моля годините таткови да доживея.
А от двете ти внучки на тебе прилича голямата.
Да я беше дочакала, би се гордяла ти с нея!
И за малката питаш, нали? От Твореца поисках,
щом погледна в очите ѝ, взора на татко да виждам!
Той ме чу и изпълни. Разбираше колко ми липсвахте!...
Но не се тревожете за нас, Бог поел ни е грижата!
А един ден, когато премина чертата незрима,
на небесния праг ще ме срещнете, вярвам, отново!
И надявам се, с брат ми Димитър да бъдете, тримата.
Но в съда на Отеца дано да не чуя: "ВИНОВНА!"
Албена Димитрова
30.7.2022.
София.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Албена Димитрова Всички права запазени
