Една съдба,

един човек

в множеството от съдби човешки,

една прашинка във вселената от чувства.

Една душа,

безкрайно търсеща по своя земен път

къде е смисълът, къде е светлината,

която сътворява вълшебството край нас?

Да знаем ние, всичко почва и все нявга свършва,

летят годините край нас,

остават само преживени мигове

с любими хора извървели пътя с нас.

А миговете са, които носят

и смисъла, и светлината по земния ни път,

превръщат нашия живот в магия,

отплащат се за болката в нашите дни.

Душата пее, в светлина огряна,

когато хората до нас с любов подават ни ръка,

творят вълшебствата за нас с усмивка,

превръщат в райска приказка духовния ни свят.

И зная аз, че в туй е смисълът, за да ни има,

да споделим миговете отредени с второто ни „аз”

и приказката своя на земята с любов да сътворим,

и да направим по-добър света край нас.

Да извървим ние пътя отреден ни от съдбата,

в мрака да открием лъч от светлина,

да срещаме добро и зло с надежда в душата,

по пътя да вървим, дарявайки си обич всеки ден.

Тъй преходно е всичко друго,

за нас остават само миговете, що създали сме сами,

докато търсели сме смисъла да бъдем тук

и чудесата на живота да творим.

Една душа, открила своята половина,

едно сърце, туптящо с ритъма на твоето сърце,

един човек по пътя трябва да намерим,

с когото своята приказка да сътворим.

И ето смисълът да бъдем тук-

в миговете преживени  с този,

с търпението, който споделил е твоя път,

души, които слели са се в общо цяло,

ръце, протегнати един към друг,

очи, загледани в една посока,

и две сърца, изпълнени с любов…