Сватьо,

не изтрайвам до зарана,

ще ти кажа днес що стана.

Ку не кажа – шъ съ пръсна.

Случката, ша знайш, е  мръсна,

гадна, даже и порочна.

Чудя се отде да почна?

Знаеш мъ, чи съм припряна,

домакиня съм прибрана

и от работа не бягам.

Та, към икиндия слагам

аз на рамото мотика

и потеглям към „Чифлика”

лозето да прекопая.

Лозето ни е далече,

пък и слънцето припече,

та  поспрях да си почина

край узрялата  къпина.

Тъкмо сложих си главата

в сянката ù на тревата,

профуча през пътя прашен

заек някакъв подплашен.

Плюх си в пазвата веднага.

Рекох си: „От що ли бяга?”

Освен мене никой няма.

Но сред нивата голяма,

с избуяла  зряла ръж,

зърнах аз да крачи мъж.

Крачи бързо и не спира.

„Сигурно е бригадира?

Що сред нивата се крие

в жегата по икиндия?

Късно е, пък и горещо…

Тука, май, ще става нещо?

Той ли е? Не е ли той?

Има неговия  „бой”

и капелата му – бяла…

Брей, да му се не видяло,

май не виждам надалече!

Че поспри се, бре човече!...”

Ни веднъж не се обърна

ликата му аз да зърна.

Но видях, че в маранята

бърза право към лозята.

„Трай си, там ще го позная!”

И нали сърце не трае,

бързо кърпата си вързах

и към лозето забързах.

Мале, дъх не ми остана!

Строполих се до герана

със измъчена душица

да се плисна със  водица,

а наоколо лозята

тихо шушнат със листата.

Жега, пустош е голяма,

освен мене, никой няма.

„Сигурно от маранята

 пламнала ми е главата,

та сред нивата със ръж

привидяло ми са й мъж?

Дърта главо, побеляла,

май си вече изкуфяла?!”

- Ставай, лозето не чака!

Или мина ти мерака

да въртиш мотика тежка

в тази икиндия жежка? -

съвестта ме укорява.

Но нещо в лозето зашава,

чух, че някой стене страстно

и ми стана всичко ясно.

Тази, дето  страстно пъшка,

явно на мъжа си кръшка.

Тука с чуждия „мъжага”

рога на своичкия слага.

Гледай ги, какви мискини,

мачкат моите лозини!

- Чакай, чакай, „ненагледна”

ей сега ще те издебна

 и с любовника ти скъп

ще те хвана „на калъп”.

В лозето любов ще прави!

Трябват ти шамари здрави!

И на тебе, майчин сине,

няма да ти се размине!

Утре всеки ще научи

що във лозето се случи,

да се помни  и се знае,

Гицка гадости не трае!

Тъй ми, за едната чест

съм живяла аз до днес!

Да не мислят, че е лесно,

но и щерката е честна

и синът ми е почтен

и е скромен като мен.

Грабнах клонка от коприва

и им се нахвърлих диво.

Изненадах ги с атака.

Шибнах със коприва яко

кълките на онзи мъж...

Но се сепнах изведнъж.

Божке, ти ли си, Стоене?

Моят син стои пред мене,

а пък потната мискинка

се оказа ваша Гинка.

Тя, балдъза на Стоян,

кумри ми се гола там!

Сватьо, станахме за срам!

Тоз резил ако научат

в село – чудо ще се случи.

То, добре, че бях саминка,

че в съседната градинка

нашият комшия Злати 

не поливаше домати.

Знаеш го, че е клюкар,

нищо, че е мераклия стар.

Даже старото ни куче

ще узнае що се случи.

Е, сгрешили са децата,

ще си свиваме устата!

Как без чест ще се живее,

имаме си само нея.