Ето че дойде момент, от мен, неочакван.

Ето че надежда ми, всякаква, умря.

С обич беше пълно моето сърце,

със звезди моите очи.

Огньове, адови, гасих,

глетчери, хилядолетни, размразих,

да зърна твоята усмивка.

Но, малко по малко, стана ми ясно,

не ще бъдеш моя ти.

Разбрах, че в прегръдките ти няма да се давя,

разбрах, че устните ти няма да срещнат моите.

И докато потъвам в бездната на моя свят,

гледам как вървиш напред.

Ръка към теб протягам

и последен стон отправям.

Стон, ни чут, ни видян...

Продължаваш си напред и дори не забелязваш,

че мен вече ме няма.

Защо, за теб, събарях планини,

защо, за теб, преплувах хиляди океани?

ЗАЩО В ПОСЛЕДНИЯ СИ МИГ НА СВЕТЛИНА, ПАК ЗА ТЕБЕ МИСЛЯ ...

Чудно ми е кой, сега, ще бди над теб.

Чудно ми е кой усмивката ти ще крепи.