Мъжете ме обичаха, не крия
бях извор на наслада и любов,
бях вещица, бях истинска магия,
мъжете ме обичаха, до гроб.
Възползвах се от ориста, която
съдбата отреди,
мъжете, ако знаете как плачат
и колко слаби са,
щом от жена ги заболи.
Болеше ги, ужасно ги болеше
аз ги газех, мачках със замах
Мъжете ме обичаха, простете,
че в ада, всеки канех на обяд.
Мъжете ми - болонки, пекинезии и помияри
бленуваха за моя тъй неискрен смях.
Подвиваха опашки озлобели,
защото знаеха, парада определям аз.
Безчувствена, свирепа, недодялана
мъжете ме обичаха, да знам.
И само теб,
когато цял живот очаквах
/да се смиря и да изпием по кафе в рая/
ти никога не беше между тях.
© Наталия Божилова Всички права запазени