Виелицата говори ми в стихове,

не спира да нашепва страховити думи.

Снежинките, остри като кратки мигове,

не спират да пробождат плътта ми.

Времето сякаш спряло е изведнъж,

няма кой да го накара да тръгне.

Самотата се носи нашир и надлъж,

няма кой да я накара да мръдне.

Тъмнината обвива постройки и пътища,

поглъща и уличните лампи дори.

Незнайни остават тъмните друмища,

както сега, така и преди.

Ще дойде ли утрото преди да умреме,

когато всичко е обсипано в бяло?

Ще дойде ли топлото светлото време,

когато всичко е ясно и цяло?