Къде избяга, моя музо?
Уплашена ти онемя
Изостави душата заключена в клетка
на неизразима мъка и самота
Изостави я, щом стана страшно
и когато трябваше да се говори, ти мълча
но върнеш ли се, няма да се сърдя
и моля те единствено – ела
Ела, защото трябва да разкажем как
в поредната война брат убива брат,
кръвта как напоява тъжната земя,
а Смъртта изпраща още гибелни ята
Детските сълзи пълнят езера
С такава ужасяваща цена
какво си струва да платите?
В поквара давят се мечтите
Рухна и бетонната стена,
събрала на дните водите
Отприщени удавиха труда
понесоха студени трупове
и ледена забрава по света
Погребани сред руини на сграда
безименните жертви спят
и няма повече да видят светлината
на своята мозайка, унищожена от снаряда
Протегнали ръце към слънцето високо
красиви и щастливи стройни хора там
сияеха; детенце синеоко
усмихваше се с тих уверен плам
Искряха там и три велики думи,
дишащи със кирилските букви
в мозаечните изумруди
на пъстра простота:
Мир
дружба
свобода
Снарядът се изсмя и заличи вселени
зее само страшна рана днес
кръвта пролята сее злокобни идеи:
Война, омраза и разруха, гнет
Кажете ми, кой отрежда за смъртта билет?
и трябва ли на този бог свиреп
и ние да се кланяме
Пропадаме
насочено е дулото на времето димящо
към нашите души
Музо, събуди се, че е страшно
© Любомира Нанева Всички права запазени