Някой по следите ми върви,
върви сред дебри необятни.
Вятър брули го, дъждът вали,
звездите крият лицата си златни
зад облачно черни воали,
калта се вледенява и пращи.
Някой жадно ме претърсва,
разравя и руши във мен,
със крясък върхове разтърсва,
стихиите поставя в плен.
Реките спират хода бързотечен
и блъскат се горещо във гърдите.
В миг забива ново сърце,
в друг затварят се очите.
А ти се мъчиш да ме разбереш
и в мен се скиташ денонощно,
ала усещаш - скоро ще умреш
и ще се изгубиш в мен безмощно.
След тебе други ще дълбаят в мен,
но все така безбрежен ще остана.
Нима не вярваш, с всеки ден
аз заздравявам с всяка нова рана.
Обливан съм и с кървави потоци,
поглъщал съм обстрели неведнъж,
преминал съм през всичките пороци,
през огнени лавини, леден дъжд.
Във мене климатът е странен –
полярна вечер и полярен ден.
Днес ти се струвам тъй константен,
а утре пак съм променен.
И някъде измежду този пейзаж
безпътен пътник пак претърсва мене.
Мен - необятният и неразбран.
Мен, когото ти нарече ВРЕМЕ.
© Константин Всички права запазени