15.12.2009 г., 21:35

Време

1.3K 0 7

Затворен съм между миналото и настоящето.
А си мисля за бъдещето - нежен полъх на
вятъра по набразденото от бръчки лице.

Стоя като пътник, чакащ последния влак,
но знаещ, че няма да дойде. 

Минало.Толкова далечно, а всъщност 
толкова близо - като усмивка по устните 
на малко дете.

Настояще. Толкова реално и сякаш безкрайно,
като  капка сълза, която се ражда 
върху нечие лице.

Надежда. Забравена, както винаги, някъде
там, между минало и настояще.

А аз все повече очаквам и
се взирам в бъдеще - толкова красиво
и толкова нежно, а всъщност неясно.

Остава ми само нежният полъх на вятъра,
върху моето набраздено от бръчки лице.

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Малин Милков Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Любовта си отива в неделя. По здрач.

paloma66

> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...

Изгубих се в посоките на дните

paloma66

Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...

Нека нямаш студени недели!

Alex.Malkata

Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...

Жените на България

nikikomedvenska

Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...

Реквием за една буря

imperfect

Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...

Ребро над сърцето

Katriona

Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...