Затворен съм между миналото и настоящето.
А си мисля за бъдещето - нежен полъх на
вятъра по набразденото от бръчки лице.
Стоя като пътник, чакащ последния влак,
но знаещ, че няма да дойде.
Минало.Толкова далечно, а всъщност
толкова близо - като усмивка по устните
на малко дете.
Настояще. Толкова реално и сякаш безкрайно,
като капка сълза, която се ражда
върху нечие лице.
Надежда. Забравена, както винаги, някъде ...