Да сънувам или да съм будна?

Два въпроса. А отговорът е един. Но ми е трудно.

Кое от двете предпочитам ли? Не зная...

Измамните ми сънища, изпълнени със спомени,

или пък да преживея на мечтите края?!

Насън в очите аз виждам себе си,

наяве - не мен гледат, странен си, отнесен си...

Насън ме целуваш и сутрин, и вечер с усмивка.

Наяве - сама да се будя ще трябва да свиквам.

Насън ми подаваш ръка, за да не падам,

наяве - ожулвам колене и лакти. Но все пак ставам.

Насън ми говориш за нашето бъдеще,

наяве - без теб дори настоящето не е същото.

Насън пътешестваме, откриваме нашия нов свят,

наяве се лутам и скитам, но в кръговрат.

Насън те очаквам, когато си идваш в дома ни,

наяве - никой не идва. Само забравата.

Насън аз огънят бях, а ти беше водата,

наяве пожар, за да има - я няма искрата.

Насън кълнеше се във вярност някаква и във любов,

наяве - оказва се друго - за моята обич не бил си готов.

Насън ми казваше, че цял живот мен си търсил,

наяве - да ме забравиш ти искаш. И бягаш. И бързаш...

А дали сънят ще стане реалност както преди?

Може би... Може би...

Но всъщност...

Едва ли.

Въпрос на мечти.