(... Във влака за Пловдив)

До скоро, София моя...

Мой град си сив и студен,

но аз в твойта прегръдка родих се,

затова си място любимо за мен.

По твоите улици прашни се скитах,

пред твоите витрини замечтана стоях,

на твоите пейки любовта за първи път опитах,

по твоите паркове щастлива вървях.

Още помня как се криех зад ъгъла с цигара,

как се смеех с приятелите ми в захлас

и как все ми се караше мама,

че не спазих отново вечерния час.

Ех, София моя -

град на спомени, град на мечти.

Така безумно те обичам,

но далеч съм аз, далеч си ти.

Пораснах и те напуснах

с много мъка, с тежки сълзи,

оставих майка, татко, батко,

теб, роднини и приятели добри.

Често нощем всички ви сънувам,

плащайки тази скъпа цена,

но дълг е да отпътувам,

да се справям в живота сама.

О, София - без тебе не мога.

Чакай ме, ще се върна пак...

Ще бие в сърцето ми щастлива тревога,

блеснеш ли в прозореца на някой следващ влак...