Предлагаш ми така да продължим да ходим по „горещи ламарини“.

Така боли! Добре де, ще търпим! Живяла съм в мъгла и тежки зими.

Да кажем, че вървим. Сега какво? Ти виждаш ли по пътя светлината?

Днес дращи във очите ми солта – остана след пороя и тъгата,

откакто любовта се разболя, от честите настинки на живота,

от нас, от премълчаните слова, от всички болки и страхът в душата.

От теб преглътнах колкото можах, обаче си останах неразбрана.

Но ти си ми приятел, а не враг и искам да затворим тази рана.

Макар, че ти си също неразбран, а думите са лек, но и отрова.

Говорех с теб. Сега съм тишина. Да продължим така, не съм готова.

С теб бяхме и щастливи и добри. Виновни няма. Просто повървяхме.

Но, любовта е жадна и боли, а думите мълчат. И побеляхме.

И знам, че всяка болка е урок, дори въздишките болят, ако си сам.

Дълбоко в нас, там някъде е Бог. Да помълчим. Прегръдка. И до там…

21.12.2023,

Julie