Исках да мога спокойно да ходя
по улици грешни, в спомени свити...
В желание днешно тогава да бродя,
а страници празни от щастие скрити...

Душата ми гладна за времето беше,
а имаше време, което да мине,
и имаше срещи, които за мен са,
на прелест аз знаех, ще кажа: "Спаси ме!"

И прелести идваха бурно и нежно,
заедно искахме всичко и нищо.
Отпивахме спомени, силни, горещи...
„Ах, нека не свършва!" - молихме скришно.

Всеки се виждаше силен, спокоен,
и все по-близо бе думата: „свършило”,
и бавно се сменяше всичко наоколо,
и детството бягаше, години навършило.

Не спирах да искам да мога с копнежи
да взимам със себе си прелест и лудост.
„Спаси ме!", им казвах, облечен в надежда,
а имаше време и буря, и хубост...

Светло бе нощем понякога в мен
и силно желаех да дойде денят
да стигне до края си бързо, във плен
на мисли, в които звездите блестят.

Често попадах в плен на невинност.
Целувки от рози в мен се топяха.
Ръцете протягах в мрака да мина,
да стигна, където всички успяха.

Често с ръката си топла ме галеше
сила, която и днес ме целува
и само с мирис на чудо ме палеше,
не смеех да искам нощта да ревнувам.

Рядко във мене с пропастна сила
същата нежност дереше усмивки,
усещах, че силно в мен се е впила
нейната тежка, но топла завивка.

С тогавашна сила днес се улавям,
че искам от прелест да бъда спасен.
От всичко случайно днес да направя
последен портрет, от мен сътворен...


14.05.2008 г.             ВЕЛИНГРАД