kaziyka (Мирослава Грозданова)
100 348
29.09.2010 г., 21:46 ч.

За душата 

  Поезия » Друга
1918 0 5

Ние сме си все същите,
обстоятелствата са други.
Вкопчени здраво в истините,
презираме всички заблуди...
Една дума
ще отеква в съзнанието.
Aз не съм ничия друга,
а загърбвам признанието,
че ти беше лятото,
а някой друг е есента
и че в крилата на птиците...
ти бавно отлетя.

    
   ...


Поглеждам нагоре към ятото -
в крилата на птиците...
лятото бавно отлетя,
а тихо, дъждовно по улиците
за мен жадува есента...


    ...


Часовникът брои минути,
с глух тътен
крещят оставени секунди.
Поглед смътен -
в нея нещо пак се срути.
Назад към вечерта...
Часовникът брои минути,
сякаш мрази сутринта
и иска да превърне в спомен
времето, когато
имаше я още съвестта...
Време е да задържи
сълзите си, защото...
утрото ще види, че сега
си проси от часовника
да се забави...
А не може да го счупи,
щом знае, че ще я забрави,
би забравил и за вечерта...
Оставя...
полъх на парфюм след себе си,
зарязва дреха,
просто ей така!
Още малко...
ще сдържи сълзите си,
притваря тихата влажна врата...
Чувства нещо недовършено,
тя усеща...
как утрото я прави сама...
Часовникът брои, не проумява,
защо страстта изгрява нощем,
а после си отива и унищожава,
как обичта е полъх нощен,
а сутрините раждат винаги раздяла...


   ...



Тя върви по мрачна алея,
тъмно е само на сутринта,
когато птиците глупаво пеят
под липата с жълти листа.
Циганско лято -
само един миг,
а отвътре дриплива, душата
съшива сънливия лик.
Тя припомня си песен -
до болка позната,
а изтръгва само един вик.
Тя единствено помни
само алеята бяла с липите,
асфалтови петна - огромни,
и как стичат се по тях сълзите.
Тихо, безцветно ромолене,
утрото не вижда как тя плаче,
душата ù застава на колене,
в небето кръжи едно ято и грачи.
Дъгите се прозяват ехидно,
не чуват нейната клетва,
липите се съгласяват привидно
и гласът ù надалече отеква.
Тя върви и тихо се моли
по тая тъмна алея
с дървета почти голи,
слънцето пак да изгрее,
да прогори лика му,
наивно да се засмее,
дъгите да се стопят от лъча му.
А циганското лято
да не е само вечерно време
и никое грачещо ято
да не може да го отнеме...

 

© Мирослава Грозданова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Хубаво е. Имаш уникален изказ, който определено ми импонира.
    Поздрав!
  • аз се чудя защо е от 2010... това е едно от първите ми неща
  • Тихо, безцветно ромолене,
    утрото не вижда как тя плаче,
    душата ù застава на колене,
    в небето кръжи едно ято и грачи.

    Много ми хареса!
  • Не съм толкова голяма,за да коментирам този голям стих!Поклон пред Авторката!
  • има ли значение?
    а иначе - стихотворението е отпреди 3 години и прецених, че си струва да се прочете отново, но явно не качеството ви интересува, а брой на посещенията и коментарите. което защо ли не ме учудва?!
    п.п. изтриването на коментари (така че моят да изглежда висящ от нищото) също не е нещо ново. твърде дребно.
Предложения
: ??:??