Пристъпвам тихо в старата ни селска къща.
Там вечно тя, носталгията, ме връща.
Там прах покрива старите ни снимки,
там избеляват детските картинки.
Минавам аз през прага на вратата,
дето неведнъж си белих колената.
През хилядите спомени минавам
и пак усмихната оставам.
Вътре - маса, ваза и два стола;
вътре - дядо ми с брадата си набола.
Вътре - спомени за топла баница;
вътре - с книги пълна лавица.
В тази стая
хиляди неща намирам,
в тази стая
погледа на книгите си спирам.
Нови книги или стари -
на лавицата всички са другари.
”Под игото” и “Записки по българските въстания”
намерили са мястото си до на баба Ванга новите предсказания.
Слънцето със свойте леки пръсти
гали на лавицата заглавия пъстри.
На една корица то се спря,
ала без заглавие е тя.
Омагьосана престъпих
аз към тази книга
и от вълнение усетих,
че коремът ми се вдига.
Жълта корица с петно по средата -
такава беше книгата. “Горката...” -
помислих си аз,
но дядо ми успокои ме с носталгичен глас:
”Маслената лампа помня още как разлях,
докато книгата на майка ти четях.”
Разнежих се и книгата отворих
и тъй добре стана, че го сторих,
защото вижте ме сега -
от книгата със жълтата корица
приказки чета на своите деца.
© Валерия Геогиева Всички права запазени