Събуждам се от нечии глас във телефона,

събуждам се със мисъл за кафе,

събуждам се със никотинов глад...

а после се събуждам с музика.

Събуждам се и губя мисълта си...

Навън е черно-бял английски филм,

а хората са се превърнали в чадъри ходещи

и с всяка своя стъпка разпръскват  стотици водни капчици...

 далеч една от друга, далече от света си... незначителен за минувачите.

И те ще си останат там, на тротоара, в тревите...чакащи

и в чакането си, в сънят си ще изчезнат,

във мека пара ще се понесат, пак толкова невидими за хората,

нагоре... може би ще се намерят..

Пак нечий глас ме чака в телефона,

но тази сутрин филмът ми е ням...

гласът ми няма да му отговори...

За капките... звучи ли ти познато?!

Не знам към кой е мойто тривиално обръщение,

напълно откровено, искрено, дълбоко...

и с тези думи се събличам гола, без грим, без прическа,

без преструвки, без комерс, без параван, без срам...

защото всъщност не мога да повярвам, че ТОВА е светът, в който съм родена...

Това е! Аз искам обяснение защо,

ПО ДЯВОЛИТЕ,

с капките съм паднала на тая земя?!

Където винаги ще съм сама душевно, където винаги съм адски неразбрана...

Сбъркана съм , хора, вярвайте ми... да обичам тоя град, тоя дъжд, театъра, „Блусове” на Рахнев,

музиката, никотина, книгите и шоколада...

Аз имах своя шанс да съм щастлива,

преди да разбера, че тук не ми е мястото,

преди реалността да ме нарита...

Звучи като депресия, но не е,

това е моето местенце... а, всъщност, Вашата земя си има свойте преимущества,

гореизброените, островите, пясъка, децата, слънцето, кафето, влюбването,

ментовия чай със мляко, многоточията...

и може би си струва...                     

След малко ще се облека, ще изправя косата си,

ще си сложа парфюм, грим и червило, ще повикам такси,

ще изляза и никой няма да разбере... че всъщност не съм от тук...

никак не съм от тук...