За многоточията и др.
Събуждам се от нечии глас във телефона,
събуждам се със мисъл за кафе,
събуждам се със никотинов глад...
а после се събуждам с музика.
Събуждам се и губя мисълта си...
Навън е черно-бял английски филм,
а хората са се превърнали в чадъри ходещи
и с всяка своя стъпка разпръскват стотици водни капчици...
далеч една от друга, далече от света си... незначителен за минувачите.
И те ще си останат там, на тротоара, в тревите...чакащи
и в чакането си, в сънят си ще изчезнат,
във мека пара ще се понесат, пак толкова невидими за хората,
нагоре... може би ще се намерят..
Пак нечий глас ме чака в телефона,
но тази сутрин филмът ми е ням...
гласът ми няма да му отговори...
За капките... звучи ли ти познато?!
Не знам към кой е мойто тривиално обръщение,
напълно откровено, искрено, дълбоко...
и с тези думи се събличам гола, без грим, без прическа,
без преструвки, без комерс, без параван, без срам...
защото всъщност не мога да повярвам, че ТОВА е светът, в който съм родена...
Това е! Аз искам обяснение защо,
ПО ДЯВОЛИТЕ,
с капките съм паднала на тая земя?!
Където винаги ще съм сама душевно, където винаги съм адски неразбрана...
Сбъркана съм , хора, вярвайте ми... да обичам тоя град, тоя дъжд, театъра, „Блусове” на Рахнев,
музиката, никотина, книгите и шоколада...
Аз имах своя шанс да съм щастлива,
преди да разбера, че тук не ми е мястото,
преди реалността да ме нарита...
Звучи като депресия, но не е,
това е моето местенце... а, всъщност, Вашата земя си има свойте преимущества,
гореизброените, островите, пясъка, децата, слънцето, кафето, влюбването,
ментовия чай със мляко, многоточията...
и може би си струва...
След малко ще се облека, ще изправя косата си,
ще си сложа парфюм, грим и червило, ще повикам такси,
ще изляза и никой няма да разбере... че всъщност не съм от тук...
никак не съм от тук...
© Роси Стефанова All rights reserved.
