„... Аз много души

прозрях и разбрах –

и днес ме души

не мъдрост, а страх...“

Димитър Бояджиев, изключителният поет,        

забравеният, самоубил се през 1911 г. - на 31

Те изникват отвсякъде –

гладни и зли –

и неканени гостени!

Лакомо ръфат,

разкъсват

на хиляди късове...

През деня те предават.

Стократно

разпъват.

През нощта –

от утеха и отдих лишават.

Душата ядат.

И за „утре“ си още оставят!

Пак се връщат обратно –

неуморно гризат...

Боже, светъл, любими,

ти – над мен и дълбоко във мен,

само ти в тъмнината безмълвна ни виждаш!

Животът е тук един слон разярен!

Той ни мачка, жестоко притиска,

души...

Радостта ни до капчица сетна изтисква.

... всички бягат – доколкото могат.

Ти поне, ти единствен над нас се смили!

 Сложи край

на коварствата!

Прекрати

тези бликащи, вечни лъжи!

Те неспирно в нас ужаса раждат.

Нищо друго не искам –

това дай!

Боже мили, пресветли,

ние сме децата ти прокълнати,

които се самоизяждат...

Ела на помощ, Господи!

Света стресни

и нас

от нас спаси!

В тишината

на мрачното, тягостно утро –

на ръба

на нощта,

там, където осъдените

се прощават с живота,

защото ги водят в смъртта,

ние вдигаме с трепет

нагоре

очи...

Той мълчи.

Той безкрайно мълчи.

Иван Бързаков, май 2010