Забрава
По калдаръмените улички на спомена
прегракнали птици
кълват твоя смях.
На трошици
кълват зад гърба ми
всички покриви,
къщите,
целия град...
Наронени спомени,
като хляб,
остават след мен по следите ми.
И сиво очакване,
сгушено в комина на свойта безсезонност.
По кадаръмените улички на спомена
никнат вече треви над твоята сянка,
забравена...
А после сняг ще покрие разпилените думи.
И сякаш бели листове,
никога неизписвани,
снежните преспи ще затрупат всяка стъпка.
Бездумие.
И чиста тишина.
В очите ми ще бъде бяло -
далечен континент от неоткритост,
където чакат първа експедиция.
В очите ми ще бъде бяло -
безкрайна шир от чиста тишина,
където нощем няма мрак.
И няма изгрев в утрото.
И в мислите ще бъде бяло -
петно, граничещо, ръбато със безпаметност.
Замръзнало. Напукано. И с лебеди,
които търсят свойте брегове.
В душата ми ще бъде бяло.
И снежна безначалност -
отначало.
Без теб ще тръгне пак животът
във кръговата си посочност.
И може би,
понякога,
във нощите,
като далечно, странно „дежа вю”,
ще се явяваш в цветните ми сънища.
А аз ще те прегръщам с бели длани.
.................................................................
По калдаръмените улички без спомени
се ронят дните,
сухи като хляб.
Рояци птици кацат и отлитат,
прегракнали от вятър и от път.
А хората минават без следи,
в очите ми,
неволно отразени...
... И бавно се раздавам - на трошици,
та гладните да помнят после мене.
И бавно се раздавам...
А косите ми -
до корен побелели са
от сляпа безсезонност и забрава.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Инна Всички права запазени
