Захир

Чувам те с всяка песен, виждам те на всеки час,

силуета ти прокрадва се в тълпата, като спомен за изпуснат шанс.

Усещам пулса ми отново учестен е, емоция срази ме,
след нея настани се в мене споменът за миналото време.

Сякаш сгушена си пак до мен в мъглата, свела лекичко глава
и стискайки ме за ръката, шепнеш искрени слова.

Аромат на нещо тъй познато, пак преследва ме в гората,
вървя си и си мисля, кога ли ще престанеш да ми се разхождаш из главата.

Усмихвам се и продължавам да бродя през дървета, спомени и срички
всички виждат ми се тъй фалшиви и безсмислено самички.

Гушнати и вплели тайно те ръце, с фалшивата усмивка отново налице,

разминахме се някак близко бе, тя погледна ме и в мигом грейна нейното лице.

Обърна се, погледна ме отново, сякаш ме познава,

дълбоко в себе си тя знае, че аз съм този с който вътрешно остава.

Продължих да бродя аз в мъглата, 

не се обърнах, знаейки че пак ще дойде светлината.

Продължи и тя да му държи ръката, 

а любовта стоеше тъй печално там, на дъното на пещерата, 

сгушена до верните си братя, страха и самотата.

Мартин Николов