Захир
Захир
Чувам те с всяка песен, виждам те на всеки час,
силуета ти прокрадва се в тълпата, като спомен за изпуснат шанс.
Усещам пулса ми отново учестен е, емоция срази ме,
след нея настани се в мене споменът за миналото време.
Сякаш сгушена си пак до мен в мъглата, свела лекичко глава
и стискайки ме за ръката, шепнеш искрени слова.
Аромат на нещо тъй познато, пак преследва ме в гората,
вървя си и си мисля, кога ли ще престанеш да ми се разхождаш из главата.
Усмихвам се и продължавам да бродя през дървета, спомени и срички
всички виждат ми се тъй фалшиви и безсмислено самички.
Гушнати и вплели тайно те ръце, с фалшивата усмивка отново налице,
разминахме се някак близко бе, тя погледна ме и в мигом грейна нейното лице.
Обърна се, погледна ме отново, сякаш ме познава,
дълбоко в себе си тя знае, че аз съм този с който вътрешно остава.
Продължих да бродя аз в мъглата,
не се обърнах, знаейки че пак ще дойде светлината.
Продължи и тя да му държи ръката,
а любовта стоеше тъй печално там, на дъното на пещерата,
сгушена до верните си братя, страха и самотата.
Мартин Николов
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мартин Всички права запазени
