И ето - стоя пред заключена вечност

                                в утроба от залезна тишина,

                                морето потръпва в любовна безбрежност

                                от пулса на нечия чужда вълна.

                               И нищо не искам -

                               брегът ме докосва по-златен и чист отпреди,

                               в омая от пясъчна нежност се плиска

                               луната, съблечена срамно в зори.

                               Дъхът ми се слива във утрото сиво

                               със моя самотен изстинал вървеж,

                               а там песъчинка потръпваща диво

                               се ражда отново във морски триптих.