Бягам от себе си - бягам цял живот.
Ментално деформиран - черупка без душа.
Бавно превръщам се - превръщам се в робот.
Животът си в клетка наричам свобода.

В твърдата зидария на моя зандар,
главата си удрям, окован във вериги.
И търся път, към далечен храм,
там където живеят клетите душички свити.

Рисувам картини със затворени очи,
търся аз следите твой.
Живея в своя свят с розови мечти,
жадувам целувка в дъждовен порой.

Пътят е мрачен, изгубен съм аз,
няма ни спомен от пътеките наши.
Всичко бледнее в студения мраз,
откраднати дни от свирепи апаши.

Чувам!
Песен се носи отдалеч,
тиха и тъжна дори.
С моминския глас на гората
и нейните съпрузи и бащи.

Навярно всяка дървесна сълза
е знак от съдбата и трябва да крача.
Но може да бъде и просто смола,
а аз да пътувам към дръвника на палача.

Р.Христов
27.11.2013г.