Зареяна
Зареяна
Над покривите здрачни
на делника невзрачен -
душата ми, зареяна -
балон, изпълнен с хелий.
(Боже мой, къде ли е?)
Обвеяна от вятъра,
измита от дъжда,
все още моя е -
не зная докога.
(Опъната е нишката.)
Оставям я на вятъра,
разчитам на дъжда,
и без това не искам
и не мога да я спра.
(Как мога нея - волната,
в черупката на дните си
да задържа?)
А толкова съм слаба
и толкова закотвена.
(Как мога с нея - ветрогонката -
да полетя?)
Оставям я на вятъра,
разчитам на дъжда -
не мога и не искам
да я спра.
Тревожат ме единствено
камбанариите,
и глождят ме
гръмоотводите,
пробождат ме
съмнения
за шиповете остри
на антените.
(Най вече за антените.)
Опитвам да не мисля за това.
Не мисля за дъжда,
нито за вятъра.
Теченията, струва ми се,
спрели са.
(Да знаех само
къде ли рее се сега
душата ми.)
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мариана Всички права запазени
