Застинали
Сърцето ти е птица от коприна
и в облаците иска да лети.
В сърцето на сърцето ти е зима,
душата е кокиче от мечти.
В завивките на времето сме спрели
и търсим смисъл в пъстър кръговрат.
Изгубим ли се пак сме сякаш цели,
звезди и сняг сред есенния мрак.
Човеци сред почуда се страхуват
и стават сенки миг преди да спрат
на огъня искриците студени
и в лед да стоплят вечния си път.
През лятото приятел би попитал
защо не бъда весело море,
дали не искам с вятъра да скитам,
но аз съм изтъкана от търпение...
В сърцето на сърцето ми е огън
и галено наричаш го любов.
Ядосам ли се, казвам, че е болка.
Усмихна ли се блика от живот.
В очите ми е вечер мълчаливо,
а думите понякога са лек...
В сърцето ни попива младо вино
без нас по изгрев - тънък светъл белег.
Ледът умело вятърът вълнува,
снежинките измислят тъжен валс.
Понякога по светлото пътувам,
аз ставам ти и ти си вече аз.
Сезоните са рози, малки перли
и всяка е разпукан нежен свят.
Красивото дали си има смисъл?
Един пират и мъничка вълна...
В сърцето на сърцето ти се крия,
сърцето също има си сърце
и миг преди да стане само ритъм,
крилете две си имат две ръце...
Обичам те и искам да копнея
денят преди да се закрепости,
затворник между два сезона,
а нишката на лъч да пише стих...
Целувка на снежинка ни отделя.
Цветът на есенни сълзи от плът и кръв.
Гласът на пролет, лятото от лед...
и допирът след спомен все е пръв...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Йоана Всички права запазени
