Затварям очите си
Затварям очите си. Тихо потръпвам от гледката.
Усещам сърцето си гневно да бие в гърдите ми.
През мислите ми прелита на скорост обидата.
Горчи в устата ми споменът за нелепа поквара.
Затварям очите си. Боде ме нещо остро в зениците.
Кънти грохот от обвинения и болки в ушите ми.
Долавям на кадър картината на последната серия.
Каква глупачка е главната героиня в историята.
Затварям очите си. Взривяват се силно звездите.
Небето е грозно без тях, но поне не блести нереално.
Вятърът носи цветно и нежно ухание – опиянява ме.
Мираж ли е всичко? Мираж ли си ти, спомене?...
Отровата в кръвта ми вече губи свойта убийственост.
Няма смешни надежди и празни копнежи в душата.
Леко се диша, не ме души с ръце в примка мъката.
Обръщам се и поемам глътка живот. Затварям очите си.
Някакво петно остана само върху кожата и името ми.
Мръсно, перманентно петно със сини, студени очи.
С дните свикнах с него и научих се да не го чувствам.
Пари, гори – но свикнах с това. Затварям очите си.
Всяко утре след него ми носеше разруха и страдание.
От сълзи набразди се лицето ми и гаснеше душата.
Но с всяко утре се превърнах в друга. Калена съм.
Несломима съм след сломяване. Затварям очите си.
Кой си?
Невидим си!
Мираж ли си?
Затварям очите си!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ивелина Емилова Всички права запазени