Завещание
Последна воля
Когато тръгна по пътеката от облаци,
приключила епизодичната си роля
ще бъда във гора съвсем сама.
Не искам да съм угризение за тия,
които забравиха да ме обичат,
заровили глави сред пясъците
на измислените делници.
Неземно ще изгрее последният ми ден,
като сатир на Дионисий -
накичен със потайна хладовина
и аромат на билки.
Едно поточе ще разлива болка,
оплакващо това, което съм пропуснала.
Ще бъдем аз, гората и смъртта -
сами сред тишината.
Дървета ще превързват
със вековни песни бездънните ми язви.
Ще бъде толкова прекрасно!
Полегнала върху тревисто ложе,
ще бъда с бялата си рокля,
достойна, примирена и усмихната...
Ще се сбогувам с дребничките страсти,
които обезцветиха пурпура
на обикновеното ми щастие,
със светостта на белите ми листи,
върху които шепнах изповед след изповед...
Със спомена за врагове и за приятели,
които не успях да разделя със граница.
С немилостивата любов,
превърнала ме в камък от очакване.
Ще се сбогувам с Бог,
защото съм душата изоставена.
Не искам да ме търси.
Ще се оттегля в ъгъла на Космоса
и ще дочакам в самота Апокалипсиса.
Когато вятърът отвее в четири посоки
последния ми дъх
ще дойдат мечки - три гробарки -
и ще покрият с пръст
осиротялото ми тяло.
Една дивачка-круша до главата ми
ще бъде скромния ми кръст.
Диана Загора
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Диана Кънева Всички права запазени
