Той се приближи. Тихо и нежно махна защитаващия я похлупак. Наведе се внимателно и я загледа...

"Стоя и гледам те, докато спиш.

Гледам и търся очите ти,

затворени под натиска на Морфей.

Гледам и чудя се, какъв цвят са мечтите ти?

Не знам. Не съм те опознал.

Кафяви са очите ти, но дали това са те

или лещите на маската ти,

скриваща изстрадалото ти лице?

Гледам ръцете ти - 

с тях прегръщала ли си друг?

Изпивам с поглед устните ти.

Как бих искал да ме нарекат "Съпруг"!

Лежиш в моето легло, лежиш до мен.

Завил съм те с любов, целунал със надежда.

Обичам да те гледам всеки миг...

Всеки миг щастлив, който съдбата ми отрежда.

Да слушам как тихо дишаш.

Да усетя как леглото трепти,

когато наместваш се, обръщаш се

и ме поглеждаш със сънени очи.

Сега те виждам. "Здравей"! Какви очи!

Цвят пъстър, в който живее свят широк,

пълен с тревоги, нерви, мечти,

нежен, невинен, чист, без грам порок.

Обичам този свят!

                      Обичам тез очи!

- Здравей, любов!

От всичко, най-липсваше ми ти!

Крал, Пияница, Суетен,

Фенерджия, Географ, Бизнесмен...

Не ми харесваха. Светът без теб бе безцветен!

Да, Лисицата наистина бе права.

Ти си специална, единствена, Божи дар!

За мен ти никога няма да потънеш в забрава.

Ти ще си ми и любов, и другар!"

И така, с тези думи Малкият принц заспа до своята роза, която отново заспиваше.

Тя с усмивка се гушна в тишината на техния уют и макар без похлупак, тя се чувстваше защитена. Знаеше, че до нея е той. Обичаният принц. Обичаният Той!

  Тя знаеше:

            Не я е предал!

                          Завърнал се е !

                                             Обичал я е!

                                                            Както бе обещал!