Тишината накара да стене
и затвори във клетка от злато мига.
Поиска последна надежда от мене,
сви рамене, аз потънах в тъга.
После... тръгна си. Без спомен, без свян.
После... върна се - и животът потече,
разцъфтя, по-хубав (и от сбъднат) блян.
После... пак си отиде.
Страх ме е вече от твойто завръщане.
© Емма Всички права запазени