rudin (Иван Христов)
858 1444
14.07.2013 г., 22:14 ч.

Завръщане към извора 

  Поезия » Любовна
562 0 4

Далеч съзирам в облаците бели

на спомен тих закътано селце.

В миражни и безпътни цитадели

разхождах нараненото сърце.

 

Къде съм бил, с кого на път се срещах,

че толкова надежди пропилях,

забравил за прегръдките горещи,

целувките и кръшният ти смях?

 

Но ето, че във ден един, орисан,

ти звъннах, без надежда за ответ.

Познах гласа ти с тембър в стих описан

и сякаш преди час били сме с теб.

 

Какво ти казах, аз не съм запомнил,

но явно, че разбрала си у мен

копнежа ми по стаичката скромна,

която и до днес държи във плен

 

през дългите разделни дни и нощи

скиталческата, търсеща душа

и онзи миг с повтарящо се „Още!”

от моята и твоята уста...

 

Съдбата ни отново днес ни срещна

към селото на път. Като в мъгла

провиждаше се черквата отсреща

и къщичката с малките стъкла. 

 

И прагът ни посрещна, сякаш нищо

не беше променено в този дом.

Запалихме студеното огнище,

ръце да стоплим двама мълчешком.

 

Рекичката отново чухме – текна

надолу, в обичайното русло.

Разнася вест за наш'та обич вечна

започнала от малкото село.

© Иван Христов Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??