Завръщане към извора
Далеч съзирам в облаците бели
на спомен тих закътано селце.
В миражни и безпътни цитадели
разхождах нараненото сърце.
Къде съм бил, с кого на път се срещах,
че толкова надежди пропилях,
забравил за прегръдките горещи,
целувките и кръшният ти смях?
Но ето, че във ден един, орисан,
ти звъннах, без надежда за ответ.
Познах гласа ти с тембър в стих описан
и сякаш преди час били сме с теб.
Какво ти казах, аз не съм запомнил,
но явно, че разбрала си у мен
копнежа ми по стаичката скромна,
която и до днес държи във плен
през дългите разделни дни и нощи
скиталческата, търсеща душа
и онзи миг с повтарящо се „Още!”
от моята и твоята уста...
Съдбата ни отново днес ни срещна
към селото на път. Като в мъгла
провиждаше се черквата отсреща
и къщичката с малките стъкла.
И прагът ни посрещна, сякаш нищо
не беше променено в този дом.
Запалихме студеното огнище,
ръце да стоплим двама мълчешком.
Рекичката отново чухме – текна
надолу, в обичайното русло.
Разнася вест за наш'та обич вечна
започнала от малкото село.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Иван Христов Всички права запазени
