* * * Здравей, Любов!
* * *
Здравей, Любов!
Навън е зима.
Прозорецът ми зее.
Не вали.
Не знам къде съм...
още ли ме има...
но все едно...
Кажи ми как си ти.
На мен ми е студено.
(Не, не плача.
Дори да плача... си е насаме.)
Навън е здрач.
Изгубвам се във здрача.
А ти, Любов, къде ли си...
Къде...
Да, трудно ми е -
лесно нараняваш.
За себе си не знам - кажи ми ти!
Разбрах, Любов, че другаде оставаш -
дано да продължиш и да летиш...
Защото те обичам.
И те искам.
Но искам също Ти да си добре.
(Да, знам какво е.
Сигурно ми стиска,
но няма как това да разбереш.)
Кажи, Любов, защо така е празно...
(В прозореца е цялата Луна.)
Зараза си, Любов.
Зараза.
Не знам дали крещя или мълча...
А някак е изпразнено и нямо.
(Изплаках ли годините си аз...)
Защо, Любов, си толкова измамна!?
Аз вярвам в мълчаливата ти страст.
Усещам я от километри разстояние.
Защо мълчиш? Не знам.
Ти знаеш ли, кажи!?
Наказваш ме със своето мълчание.
И искаш да ме няма ли...?
Кажи...!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Маринова Всички права запазени
