Не лишавайте смъртта от смисъл.
Здравей, верна Приятелко,
подай ми ръка,
мъдра е твоята истина,
на спомена крехък, Създателко.
Като в книга, прелистена,
драскаш в мойта душа епилога,
към който пътувам.
Сама да допиша не мога.
Ти вече ми беше
гост у дома
и показа ми как
без страх се сбогувам.
Мойте близки
един по един
в студена прегръдка прибра.
Дори да тъгувам,
подай ми ръка.
Познавам Те вече,
очаквам, сънувам ...
Води ме по пътя
в неразказана вечност.
Ти мойта си близост
и мойта желана далечност.
Кафето си с Теб ще изпия,
ще запаля поредна цигара,
после в нощта ще се скрия
и ще потънем в забрава.
Само Ти, неотлъчна,
верна Приятелко,
смяташ моите дни,
знаеш колко остава.
Всеки миг,
който сутрин предлагаш,
е сякаш последна награда,
всеки дъх,
с който края отлагаш,
е пълен с блажена наслада.
С Теб животът ми кратък
по-ценен става,
бори се още
свойта посока да спазва.
Придружи ме в този остатък,
който мечтателно бавно залязва.
С Теб ми е странно спокойно.
Каквото посях е пораснало,
откъснах каквото е бурен,
непростимото - в пепел угаснало,
а пламъкът – страстен и влюбен.
Изпълних своето време
и дори да отлагаш,
всеки трябва с Теб да поеме -
Ти си тук да помагаш.
Неизбежна и тиха следиш
в Твоя път да завия,
да ме дръпнеш внезапно,
внезапно да спра
и смирено, достойно,
без жал да умра.
Аз не знам,
Ти виждаш последния ден.
Усещам Те как приласкаваш -
не мога да си тръгна сама.
Затова Си до мен.
И ръка ми подаваш.
© Весела Петева Всички права запазени